Смъртна присъда/Другата в мен
Тези двата филма ще бъдат в едно резюме, защото се появиха почти по едно и също време, а и сюжетът им е горе-долу еднакъв. Две обикновени, симпатични и хрисими персони /Джоди Фостър в „Другата в мен” и Кевин Бейкън в „Смъртна присъда”/ се сблъскват с грозната престъпност, изживяват шок, губят близки и…изкрейзват тотално. Всичко това се случва под носа и пред очите на безучастни ченгета, които са повече заети с дървените си философии, отколкото с престъпниците. Колкото по-безсилен се оказва закона, толкова по-високо включват предавката нашите герои. Застрахователят-домошар Бейкън дотам изсвирясва, че залага във войната с престъпността и останалата част от семейството си. Мъката дотам променя героите, че те самите не могат да се познаят. Радио-водещата Ерика Бейн извърта изцяло стила си на работа и започва да се нарича „непозната”, а мистър Хюм в хода на действието заприличва надрусан пънкар, току що преживял самолетна катастрофа.
Въпреки сходния сюжет и доста изненадващо, филмът на Джеймс Уан /”Убийствен пъзел”/ превъзхожда с много този на ветерана Нийл Джордан. Ако не бяха някои малки недомислия и две-три твърде и излишно пресилени моменти, „Смъртна присъда” щеше да бъде адски добър филм, но и така си е доста страховит. Има моменти, които могат да изправят и най-студенокръвното копеле в салона на нокти. Типично в стил „Убийствен пъзел”, режисьорът не е пощадил чувствата на зрителя и показва наяве най-лошото, което би могло да се случи точно на този човек, точно в този момент. Малко е попресилил /героят на Джон Гудман беше не само излишен, но и доста недостоверен/ и не е уцелил подходящата доза, но следващия път ще улучи. Кевин Бейкън тук не може да стъпи и на малкия пръст на Хю Джакман в пресъздаване на мъката от загубата на близък човек /виж „Изворът на живота”/, но затова пък е ненадминат като Терминатор, Разрушител, Заличител... Погледът, който хвърля на врага си в последната бойна сцена, слушайки нарцистичните му напъни, може да вкочани от страх и разярен питбул, особено в гарнитура с прическата му и лъскавия барабанлия, който леко придържа с ръка на коляното си.
В контраст с горното „Другата в мен” е доста недомислено и грешно скроено филмче. След преживяната загуба, случайно или не, героинята на Джоди Фостър започва да се оказва в какви ли не престъпни ситуации, направо всеки ден. Престъпниците никнат около нея като гъби след Странджански порой, а тя стъпва от гъбка на гъбка и мачка с токчетата. Твърдо решена, че няма да си трайка, госпожица Бейн си купува патлак на черно и започва да пука по лошите. Те, разбира се са съвсем случайни лоши, нямат история, няма и голяма убеденост, че изобщо са лоши. Зрителят не ги познава, а и няма време да ги опознае, защото е твърде зает да слуша отнесените импровизации на радио-водещата в ефир, с които тя се опитва да обясни мъката си на широката аудитория, намесвайки в схемата дори любимия си град Ню Йорк. Някакви чернокожи безделници, някакъв наркопласьор и още един тупан стават жертви на нейната депресия, а следователят-ченге се разминава с повърхностна рана, която сам на себе си причинява, и то по най-балъшкия начин.
