- Ало, Попов. Ало!
- Да, господин премиер!
- Абе Джаро ми се обади преди малко. Там некви полицаи ли са, митничари ли са, влезли в складовете му и правят тараш.
- Ами то ние действаме по подаден сигнал, господин премиер. След тази акция Джаро повече няма да види лиценз - смотолевя смутено Попов.
- Айде, моля ти се, изведи ги оттам.
Обади им се още сега и ги изведи!
- Ама то, туй...
- Няма туй! - сопва се премиерът. Аз съм му обещал на Джаро да не го закачам. Като съм му обещал, че нема да го пипам, нема да го пипам. Аз не съм като Плевнелиев, пардон като Първанов.
- Слушам, господин премиер - рапортува Попов, а камерата приближава с варио до крупен план и застива върху поразеното му от глупост лице, излъчващо някаква особена празнота на току-що разтърсилото го главно чувство.
Когато сценаристите напишат този вече написан епизод и го вкарат в сюжета преди последните парламентарни избори, ще имаме повод за городст, въпреки че това би било най-нормалното нещо. Само че ако България беше нормална държава с нормална обществена телевизия и нормално кино.
