Не мога да се начудя на отрицателните коментари в Замунда. Та смея да твърдя, че този албум превъзхожда всички от времето след Kings of Metal. И (експериментаторски) са се завърнали към продуктовата концепция на Hail to England: ниско, ниско, само дето звукозаписната технология вече е по-издържана, а вокалът е по-зрял (и перфектно си е влязъл в роля). Песните са изключително интересни и вдъхновени; и ми напомнят най-добрите години на Kiss и Black Sabbath. А пък електрокитарните сола, макар и къси, са истинска наслада за ухото: достигнато е високо майсторство от страна на Karl Logan (най-сетне: авторски почерк, който бих нарекъл intruder, по модела на китарите). Барабанистът пък (новият стар) внася неподправена автентика с концертния си, подчертано акустичен стил. Квинтово-квартовата хармония (т. нар. power chords) е разнообразена с цветни интервали (между китарата и баса). Браво на Manowar! Зрялост - това е етикетът, който поставям. И съм убеден, че албумът (съвсен основателно) ще възбуди любопитството на критиката (т. е. в музикалните рок-среди няма да остане незабелязан). Има, разбира се, и слабо (и най-вече в композицията на вокалната линия, но не и като изпяване) парче: Expendable. Както и песен от баналния полиран стил след Kings of Metal: El Gringo. Но всяка от тях е с по нещо компенсирана - Expendable - с тежкия неподправен риф, а El Gringo - с възхитителното китарно соло. Текстовете не коментирам - тяхната фразеология отдавана съставлява онази характерна скалдическа поезия, по която не само ние разпознаваме Manowar.