Всичко ми харесва в този филм - музика, сюжет, актьорска игра, декори, прецизно изработени детайли във всяка сцена. Нищо не ми е в повече и нищо не ми липсва. Музиката и хореографията, освен че са прекрасни сами по себе си, са инкрустирани в драматургичната тъкан, така че в нито един момент не натежават, а увличат в магична еуфория от първата сцена със задръстването на магистралата, през пътешествието в света на потенцийте и мечтите за оформяне на алтернативна реалност, контрапункт на прозаичното ежедневие, до драматичното й заличаване, сякаш никога не се е случвала. Филмът изобилства с уважително поднесени препратки към големи образци - тук е началната сцена от "Пропадането" с Майкъл Дъглас, мигновено засмукана от хипи-бутафорията на "Коса", зад бляскавата фасада на "Ах, този джаз" прозира хореографията на Джийн Кели, свидетели сме на игра с времето и пространството както в "Имало едно време в Америка", неусетно градиране на драматизма в диалозите по Бергман, бароковата пищност на ефектите напомня за "Междузвездни войни"... Примерите са толкова много, че всеки може да открие допирна точка с поне едно любимо произведение. В този филм препратките не са самоцел и не фрагментират сюжетната линия, а са елемент от фоновата нюансировка, подкрепящ по категоричен начин монолитността на драматургичното развитие.
