Дрогарски е филма. ето още резюме:
"Страх и омраза в Лас Вегас" освен че е разкошен и богат на запомнящи се визии филм, е и една великолепна метафора за агонията на хипарско-въшкарското поколение. Героят на Джони Деп е бивше хипи, което нито може да се отърве от наркотиците (и от дишането на етер!), нито иска да се отървава. Много хубаво Тери Гилиъм се е сетил да ни го покаже като плешив doctor of journalism, изгавряйки се и с хипарията, и с така наречения секссимвол Деп. Това, че обявяват "Страх и омраза..." за "Новия "Трейнспотинг", е справедливо, само що се отнася до бесните скорости, с които се разправя историята. Говоренето, както и кадилакът на doctor-а, са толкова бързи, че филмът сигурно трябва да се гледа и втори, и трети път, за да бъде разбран в детайли.Та въпросната метафора се изрича от Джони Деп в края на данданията. Нещо от сорта е, че през 65-а хипитата бяхме на гребена на вълната, а днес (1971-ва) като се качиш на еди-кое си място и погледнеш с подходящите очи, може да видиш къде тази вълна се е ударила, да видиш белега, който тя е оставила и калищата, които вървят след като вълната се е вече оттеглила. Именно тая кал снима Тери Гилиъм и може да се каже, че режисьорът в "Страх и омраза..." е чисто нов, нов и на гребена на своята си вълна.Толкова тъжна е материята на филма и толкова весело е направено всичко, че доста след края на прожекцията (и примерно след две водки) видяното може внезапно да те халоса и изведнъж да проумееш как всяко едно поколение, колкото и щастливо да си живее, е на гребена 5-6 години, не повече, после всичко потъва в тинята, за да дойде следващото и (като демонстрира пълно разбиране на гимназиалната диалектика,) да изгори завареното до основи; почвайки да гради "на чисто". Конкретният случай с хипарите прави изключение, понеже те си се затриват сами, а и никой не би си мръднал пръста да ги елиминира. Изключение, потвърждаващо правилото, с извинение.
