Първата част беше доста добър опит в жанра, което 5 години по-късно естествено доведе продуцентите до гениалната "идея", че ако направят и втора, ще могат да сложат още по една дупка отвън на коланите си.
Типично в техен маниер е и това, че не са поканили особено гръмки имена за участие в продукцията. Режисурата е поверена на сравнително безизвестния (засега) Хуан Карлос Фреснадильо, комуто се налага да се бори с духа на Дани Бойл. Това не е попречило на филма да излезне доста добър и по нищо да не отстъпва на първия. Сценаристите са поставили доста адекватна основа за развитие на интересен сюжет и дори са проявили известна хитрост, измъквайки се от дебнещите ги клишета по доста безцеремонен начин: премахвайки всички познати герои от първата част. Е, има и критики, разбира се. Ни в клин, ни в ръкав са включени вече натрапващите се в киното американски войници, барбар с тяхната саможертва и неизбежната им обич към децата. "Ноу чайлд лефт бихайнд, ноу чайлд лефт бихайнд!". Личат си и някои малки изцепки, например появата на Дон на стадиона, в края на филма. Сцените с ужасийките са твърде шумни, затова пък не става ясно какво точно гледаш, защото всичко става твърде бързо.
Ситуацията с инфекцията е овладяна по естествен начин. Зомбитата са измрели от глад, вирусът си отива с тях. Лондон е разделен на зони и приема бежанците си отново у дома. Центърът е под зоркия надзор на американската армия, т. е. в добри ръце. Има дори медицински контрол, а точни снайперисти дебнат за зомбита от всеки покрив. Главните герои са две дечица (за едното твърде късно става ясно, че е момче), които са пропуснали „шоуто”, тъй като са имали късмета да заминат на екскурзия, извън Острова. Баща им носи гордия статут на „оцелял”, но впоследствие сървайвърските му способности го изоставят в най-неподходящия момент.
Хлапетата, или по-точно кръвта им добиват особено висока стойност за американската лекарка, която открива, че те вероятно притежават естествен имунитет срещу злобния вирус. За съжаление точно в този момент става инфекцията и мълчуганите се оказват в незавидно положение. Невинна целувка между току що извадената от опасната зона тяхна майка (имунизирана, но носител на вируса) и таткото, става причина за обявяване на така наречения „коуд ред”, който се явява илюстрация на типичния тъпашки американски военен жаргон. Сиреч, масово изтребление. Героите се оказват между армията, която иска да им види сметчицата и инфектираните, чиито брой расте в зомбометрична прогресия.
Филмът е доста по-зрелищен от първата част и предлага повече експлозии, катастрофи, каскади и масови касапници. Особено впечатляваща е сцената с хеликоптера, в която познатият ни от “Lost” Майкъл (тук в ролята на опърничав летец), тотално смля на кайма прясно събраната зомбоидна сган, която наподобява агитка на български футболен клубен отбор. Всичко това е за сметка на истеричните инфектирани, които тук не намират особено голямо присъствие като екранно време. Монтажът е все така добър, а декорът бие „28 дни по-късно” с много.